Издателска къща ХЕРМЕС“ представя АДЕЛЕЙД отДженевийв Уилър Обем: 360 стр.Цена: 19,95 лв.ISBN 978–954–26–2340–3Превод:

...
Издателска къща ХЕРМЕС“ представя АДЕЛЕЙД отДженевийв Уилър Обем: 360 стр.Цена: 19,95 лв.ISBN 978–954–26–2340–3Превод:
Коментари Харесай

Роман за несподелената любов

Издателска къща „ ХЕРМЕС “

п редставя  

АДЕЛЕЙД  

от

Дженевийв Уилър

  Обем: 360 стр.

Цена: 19,95 лева

ISBN 978–954–26–2340–3

Превод: Диляна Георгиева  

Емоционален разказ за несподелената обич – тази, която ни раздрусва, ранява, белязва и трансформира за цялостен живот.  

Очаквайте на 16 април!  

За книгата

Аделейд е двайсет и шест годишна американка в Лондон с няколко близки приятелки и дръзки упоритости за бъдещето. След редица разочароващи връзки с несъответствуващи мъже тя се отхвърля да търси сродната си душа. Всичко се трансформира, когато се среща с очарователния англичанин Рори, който наподобява като мъжа на фантазиите ѝ. Двамата се впускат в случка, която прераства в сериозна връзка и не след дълго Аделейд се влюбва в него. Поради някаква причина обаче той не ѝ отвръща със същото: постоянно е загадъчен и дистанциран, не дава отговор на известията ѝ, заобикаля я и трансформира проектите им в последния миг. Но когато го връхлита непредвидена покруса, тя е непроменяемо до него и го поддържа, въпреки по този метод да загърбва себе си.

Но дали саможертвеността ѝ си заслужава? Въпреки безрезервната ѝ поддръжка, Рори я изоставя, тласкайки я към ръба на пропастта. За да продължи живота си, Аделейд би трябвало да се погрижи за психологичното си здраве и да се научи да слага себе си преди всичко, когато любовта изисква прекомерно доста от нея.

 

Отзиви

„ Аделейд “ е красиво написан, бездънен, проницателен разказ за това какво значи да обичаш и да бъдеш обичан. Авторката улавя есенцията на болката от безумното влюбване в някой, който не може или не желае да отвърне на усеща ти, и приветства хората, които ни съпътстват в това прочувствено пътешестване и с помощта на които си заслужава да се живее. Забележителен дебют! “ – Джил Сантополо

„ Емоционален и покъртителен дебют на един от най-свежите съвременни гласове. „ Аделейд “ ни демонстрира, че същинската магия на живота се крие в това, че той постоянно си заслужава да бъде живян. “ – Сара Адисън Алън

 

„ Сърцераздирателно изложение на една млада жена, която се бори с съчувственото си предпочитание да бъде всичко за всички, само че най-сетне осъзнава, че ѝ е разрешено да сложи себе си преди всичко. “ – Буклист

Интервю с авторката    

Дженевийв Уилър има бакалавърска степен по реклама от Бостънския университет и магистърска по маркетинг и връзки от Уестминстърския университет в Лондон. Нейни публикации са се появявали в влиятелни издания като „ Вог бизнес “, „ Вайс “ и „ Ню Йорк Таймс “. В момента живее в Лондон и работи като информационен управител. „ Аделейд “ е дебютният ѝ разказ.

Какво те въодушеви да напишеш „ Аделейд “?

„ Аделейд “ е история за една токсична връзка, а считам, че множеството млади дами са имали такава с човек, който слага себе си преди всичко, карайки те да чувстваш, че не си задоволителен. Реших да проуча по-задълбочено характерната динамичност на тези връзки, тъй като и аз съм била в сходно състояние. Конкретно ентусиазъм почерпих от последната ми връзка предходната година, на която отделих значително страници в дневника си.  

Защо реши да изследваш тематиките за скръбта и психологичното здраве?

Макар скръбта да е едно от най-универсалните усеща, постоянно се опасяваме да я обсъждаме обществено, същото важи и за психологичното здраве. Аз обаче имам вяра, че шерването на тези персонални моменти освен че не ни прави уязвими, а в противен случай, дава ни мощ. Чрез „ Аделейд “ желаех да се прокрадна в съзнанието на героите си и да облека тези комплицирани усеща в думи по един открит и автентичен метод. Също по този начин желаех да уловя другите нюанси на психологичното здраве, другите проявления на депресията. „ Аделейд “ не е лек разказ, само че е написан с възприятие за комизъм и имам вяра, че в последна сметка ще остави читателя с чувство за смисъл и вяра. Защото през колкото и сложен интервал да минава човек, най-после нещата постоянно се подреждат. Неслучайно избрах тъкмо това изречение за край на „ Аделейд “: И всичко ще е наред.

Романът разказва другите типове обич: сантименталната, платоничната, любовта в фамилията, както и тази сред другари. Писането на книгата промени ли отношението ти към любовта?

Не съм сигурна до каква степен промени гледната ми точка за любовта, само че несъмнено повлия на метода, по който виждам на връзките, показвам любовта и се грижа за хората, на които държа. Писането на книгата ме накара да изпитвам повече състрадание, да се възнамерявам над дейностите си и резултата им върху другите. Също по този начин ми оказа помощ да допускам, че заслужавам да открия любовта, която знам, че желая и заслужавам – за себе си и за Аделейд.

Женските другарства също заемат централно място в книгата, за какво са толкоз значими за теб?

Те са неизменима част от живота ми, на тях предпочитам да отстранявам най-вече време и сила. Те постоянно са моята предпазна мрежа, както е и в тази ситуация с героинята ми. Има хора, които ще са до теб и в най-трудните моменти, с цел да ти оказват помощ не просто да оцелееш, а да видиш още веднъж светлата страна на живота.  

Последен въпрос: какво да чакаме от теб, работиш ли и по други планове?

Да, безусловно преди няколко дни приключих втория си разказ. Той е радикално друг от „ Аделейд “, въпреки тематиките за скръбта, любовта и силата на женското другарство да участват още веднъж. Главните героини обаче са две най-хубави приятелки и действието се развива в Париж.

Източници за изявлението: zibbymag.com; Shondaland.com  

Откъс  

Странното на това да се озовеш на дъното е, че в никакъв случай не разбираш по кое време тъкмо си го стигнала. Онова свистящо чувство за рухване в никакъв случай не стопира и на всеки предишен стадий си се чудила: „ Това е, нали? “

Докато седеше в болничната си стая в Челси и отговаряше замаяно на въпроси за прочувственото си положение, фамилната история на психологично здраве, точния брой хапчета, които бе погълнала, Аделейд към момента не беше сигурна дали това е дъното. Очакваше подът да пропадне или пък таванът да се разтвори и още нещо да я бутне още по-надолу. „ Не, не може да е това “, намерения си тя. Все се оказваше, че не е. (Макар и до момента в никакъв случай да не беше стигала толкоз близо.)

Селест седеше на един стол до нея, а в скута ѝ лежеше торбичка от супермаркета, цялостна с нездравословни закуски. Тя пристигна в болничното заведение при Аделейд преди към час и я подари с такава мощна прегръдка, която Аделейд в никакъв случай нямаше да не помни – така деликатно и по едно и също време грижовно. Доста необичайно е да се регистрираш в болничното заведение поради мисли за самоубийство – изключително когато дамата на регистратурата не може да разбере добре приглушените ти думи („ Суу-ии-ции-дна съм. Да го напиша ли? “) – та Аделейд беше безпределно признателна, че приятелката ѝ е тук. Селест беседва с личния състав на болничното заведение и ѝ оказа помощ да си запълни белите петна и на глас, и на хартия, а след това, без да се замисли и за момент, остави телефонния си номер за незабавна връзка. Обясни, че е изпаднала в положението си „ девойка Селест “ и е почнала да се държи като грижовна учителка от началното учебно заведение, до момента в който подаваше брецели на Аделейд и я галеше по косата в чакалнята.

На дъното позволяваха ли се визити?

Какъвто и да беше отговорът, Аделейд изпитваше облекчение от наличието на Селест, само че тъкмо до това облекчение се намираше ураган от по-зловещи страсти. Беше сигурна, че толкоз ниско не беше стигала до момента, разкрила бе нови мрачни дълбини. Сърцето ѝ към момента биеше благосклонно, солта от брецелите щипеше езика ѝ, а тя не искаше да живее повече. Физически се държеше – бедрената ѝ кост бе обвързвана с колянната и така нататък, само че вътрешно, душевен представляваше цялостна каша от нащърбени, разпокъсани части и не вярваше, че е способна още веднъж да се събере. Не че искаше да почине безусловно, просто искаше да спре да съществува. Вече да я няма. И колкото и плашеща да беше, гибелта изглеждаше като единствения път, по който да стигне до такава степен. Шепа хапчета, глътка вода и щеше да е свободна – счупените ѝ елементи щяха да бъдат пометени и запратени в друга духовна низина.

Аделейд не се беше събудила с мисълта, че това ще е последната ѝ заран. Латето, с което се почерпи, беше най-малкото криво-ляво и не помнеше да е яла друго с изключение на сплесканата гранола от деликатесния магазин – надалеч от южняшкото угощение, което все се майтапеше, че ще е последното ѝ хранене (макарони със сирене, царевичен самун, пържени зелени домати и тежка шоколадова торта, благодаря много). Не беше оставила писмо, не беше си написала наследството, не беше се подготвила изобщо.

Слънцето беше изненадващо блестящо и закачливо за късния септември, а облаците учтиво не му се пречкаха. Аделейд имаше опцията да си отспи и да си пее песни от филми под душа. Седна в метрото и се обади на майка си в дванайсет и половина, честити ѝ рождения ден, до момента в който тя гледаше „ Днешното шоу “ от вкъщи си в Масачузетс. Да, към момента ѝ беше замаяно от раздялата, само че в деня нямаше нищо неприятно. Нищо, което да изисква непременното овакантяване на земята. Беше ден за пренасяне! Началото на нещо ново! Свежо! Вълнуващо!

Но първо постепенно, а след това с едно шеметно придвижване – тъкмо както се разплита нещо – тя стартира да губи почва под краката си.

Взе ключовете за новия си едностаен апартамент и видя, че диваните са разнообразни. Хазяйката завъртя очи, когато Аделейд я попита за енергийната компания („ Извинявай, с какво се занимаваш? Никога до момента не ми се е налагало да изяснявам сходни неща. “). Макар и да си беше взела почивен ден, към момента я чакаше куп работа, а и хамалите закъсняваха и „ Сигурна ли сте, че не мога да окача картини по стените? “. И мамка му, имаше потребност да полегне.

Сега, като се замислеше, беше неуместно – „ Диваните ми бяха разнообразни и не желаех да пиша медийна тактика, по тази причина взех решение да се самоубия “, единствено че резервоарът ѝ напълно се беше изпразнил. Нямаше прочувствени ресурси, които да я уравновесят, да я побутнат напред или да ѝ припомнят, че може да преодолее тази паника. Отвори Туитър, с цел да се разсее, и видя, че тя е била отличена от Лондонските литературни награди – била е приета, и то с право, от литературната общественост, към която Аделейд по този начин обезверено искаше да принадлежи, и това просто бе повече, в сравнение с можеше да понесе. Не можеше да продължава да живее.

Даже не разбра по кое време се е разплакала; просто след няколко минути усети суровото парене по бузите си, а като погледна надолу, видя, че тениската ѝ е подгизнала от сълзите. Именно тогава си изпълни чаша вода от чешмата, порови из дамската си чанта за кутийката с ксанакс и стартира да гълта хапчетата като бонбонки.

Всъщност беше хубаво, че е достигнала лимита си на рождения ден на майка си – ден, който тъкмо преди три години честваха с посрещането на племенника ѝ на бял свят. Какъв шанс! Тя седеше на голия матрак с шишенцето предписани медикаменти в едната ръка и чаша вода в другата – пет изпити хапчета, оставаха още двайсет – и си мислеше: „ Сигурно мога да довърша тая работа на следващия ден. Сигурно не е хубаво да отбелязвам рождените дни на обичаните си хора със самоубийството си “. (Какво би могло да я спре, в случай че всичко това се беше развило след един-два дни?)

Аделейд се обади на незабавната линия, посрещна хамалите, звънна на Селест. Писа на роднините си и на най-хубавата си другарка, Елоиз. Пое си надълбоко мирис и си взе такси до Спешното в Челси и Уестминстър. Седна в чакалнята, където се зачуди дали това фактически е дъното, или има още накъде да пропада.

– Име?

– Аделейд Уилямс. С „ я “.

– В Аделейд има „ я “?

– Не, Уилямс. У-и-л-я-м-с. – Все го бъркаха.

– Възраст?

– Двайсет и шест.

– Националност?

– Американска, само че понастоящем обитавам в Обединеното кралство. Имам позволение, в случай че ви би трябвало.

– Няма проблем. Професия?

– Комуникационен управител, работя за софтуерна компания.

– Семейно състояние?

Селест и Аделейд се спогледаха.

– Необвързана – прочисти гърлото си тя. – Много необвързана.

При тези думи сестрата се спря и безмълвно я помоли да ѝ сътрудничи. Аделейд отхвърли.

– Наскоро се раздели с приятеля си – намеси се Селест. – Съвсем неотдавна. Не беше изключително хубава разлъка.

Сестрата кимна и надраска нещо на листа си. Беше пухкава жена с лилава униформа, очила с дебели стъкла и бейджански акцент. Според Аделейд сестрата си мислеше: „ А, да, следващото момиче с разрушено сърце, което се прави на Жулиета и ни губи времето и ресурсите “. Не я винеше за тези мисли; очевидно и самата тя имаше същото мнение за себе си.

На междинния си пръст имаше татуиран признака на Венера и притежаваше кашон с надпис „ ФЕМИНИСТКА ЛИТЕРАТУРА “, който чакаше да бъде разопакован в новия ѝ дом. Беше склонна да се влюбва стремглаво и да, обичаше филмите на Ричард Къртис, само че в никакъв случай не си бе представяла, че ще бъде напълно погълната от несподелена обич. Момчетата бяха простаци! Та тя дори не ги харесваше! Жените бяха по-добри, по-умни, по-силни! И все пак ето я на – в болнична стая, където дава отговор на въпроси за фамилното си състояние с язвителното „ Много необвързана “, като че ли не беше способна да се оправи с обстоятелството, че едно момче не я обичаше.

В парадайса имаше ли настрана място за самоубийци? Аделейд си показа стая за пушачи в тексаския ресторант в родния ѝ град – литературни величия, които се тълпят над пепелниците и над червени пластмасови панички с чипс. Дали Вирджиния Улф би говорила с нея, в случай че се появеше там?

– История на психологични проблеми?

– Ъ… да. Бях диагностицирана с тревога и меланхолия в гимназията. – Майка ѝ я беше завлякла в психиатрията след първата разлъка. Аделейд не беше спала и яла от месец, талията ѝ напълно се сви и майка ѝ стартира да се тормози. Изглежда, имаше някакъв модел. – Освен това имам някои обсесивно-компулсивни пристрастености. Които ненапълно, ъ… бяха предизвикани през днешния ден. Така да се каже.

– Провокирани?

– Да, новите дивани в жилището ми са разнообразни. – Сестрата не прояви интерес.

– Вземате ли медикаменти?

– Само противозачатъчни, най-вече с цел да си церя ендометриозата. Освен това пия и ксанакс понякога, като през днешния ден да вземем за пример.

– И какъв брой ксанакса взехте?

– Мисля, че шест-седем мг. Не повече.

– Наведнъж?

– Наведнъж.

– Как се чувствате в този момент?

– Доста замаяна, само че спокойна.

– В фамилията ви има ли история на психологични болести?

– Ъ… да. – Аделейд се изкикоти несвоевременно. – Като дребна, на домашния ѝ им телефон бе запаметен номерът на психиатъра. – На процедура всички в фамилията ми имат някакво психологично заболяване като се изключи татко ми. Той е заобиколен от луди дами. Така де, беше.

– Можете ли да сте по-конкретна?

– Разбира се. Сестра ми Изи е с биполярно разстройство. Холи, другата ми сестра, има ХАДВ. Майка ми е с клинична меланхолия.

– Имало ли е опити за самоубийство?

– Да, няколко. Повечето на сестра ми, на биполярната. От време на време и на майка ми.

– А вие опитвали ли сте да се самоубиете преди?

– Не, не. Дневникът ми от гимназията е много тъмен, само че в никакъв случай до момента не съм опитвала.

Тя оцени клиничния метод в диалога. Нямаше дълги хъмкания, нито нескончаем мъчителен зрителен контакт, нито психически мнения като „ И по какъв начин се почувствахте от това “, завършващи с многоточие вместо с въпросителна. Това тук бяха ясни въпроси с ясни отговори и Аделейд се радваше, че са стеснен брой. Имаше избран темп в тази обмяна на въпроси и отговори, който по някакъв чудноват метод я успокояваше като подскачащата над мрежата волейболна топка или метроном.

– Какво ви накара да опитате през днешния ден?

Този отговор щеше да наруши ритъма. Диваните, раздялата, работата – всичко това я предизвика и ѝ подейства като катализатор. Но събитията и възприятията, които доведоха Аделейд до този миг, ѝ бяха лишили доста по-дълго от един следобяд, с цел да се насъберат и да избухнат; и бяха по-трудни за установяване и пояснение.

Сърцето ѝ не беше разбивано единствено един път. Беше се разбивало доста пъти през последната година – през последните 10 години в действителност – и всякога, когато отново започваше да подрежда пъзела изначало, да възвръща сърцето и душата си с метафоричното суперлепило, парченцата още веднъж се разпиляваха. С всеки гърмеж ставаха все по-малки, все по-трудно разпознаваеми и по-трудни за сливане.

– Ъ… – рече тя. – Дори не знам по какъв начин да го обясня. Всъщност е дълга история. Даже няколко дълги истории.

Сестрата остави досието.

– Ще ви помогне ли, в случай че ги разкажете
Източник: plovdiv-online.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР